Тревненски лакомства за душата

Още по темата

В първите дни на септември, когато сутрините стават все по-хладни, а нощите се огласяват от тихата песен на вятъра, аз стягам багажа си за едно от най-уютните български градчета – Трявна. Само преди седмица си мислих, че съм се простила с летните пътешествия, а вече усещам планинския въздух. Стиснала здраво полите на лятото, не го пускам да си тръгне, преди да ми е оставило още слънчеви спомени, които да ме топлят през зимата.

След дългото изкачване пътят вече се лее надолу. Представям си очертанията на първите къщи, лицата на хора, които не бързат за никъде, с изключение на тези, които са запретнали ръкави и енергично прибират дървата за огрев, струпани пред къщите им…

Първото нещо, което правя, влизайки в хотелската стая, е да потърся с поглед часовниковата кулата през отворения прозорец. Ето я. Издига се като вирнат показалец. Сега е притихнала, чакайки кръглия час, за да извиси глас над стрехите на къщите. Тъй като до обед има още време, се насочвам към Възрожденското кафене, пристъпвайки под сенките на керемидените покриви. Маслени картини, писани чинии, шарени терлици и още много изделия на ръчния труд греят от всеки ъгъл. Туристите, повечето от които чужденци, любопитно жужат около кокетните магазинчета. Местните пък крачат с горда стъпка, защото имат честта да нарекат себе си тревненци. Веднага ще ги познаете по липсата на всякаква припряност в маниерите и приказките им.

Между белите фасади на къщите се подават ниски дървени маси, наобиколени от трикраки столчета, а върху тях щастливи хора. Говорят си,смеят се и току отпиват от кафето на пясък, похапват бяло сладко, а в ръцете на най-малките се мяркат огненочервени захарни петлета. Настанявам се на единствената свободна маса и без да гледам менюто, си поръчвам лимонада в стъклена бутилка. Наслаждавайки се бавно на всяка глътка, разбирам колко погрешно е да препускаш през живота, мислейки, че така взимаш повече от него.

След икиндия продължавам разходката си по кривите улички. Минавам по гърбавия мост и се заглеждам в спокойните води под него. Като очи на мълчалив човек, те събират цветовете на града, без да издават тайните им. Очертанията на близките къщи с мънички прозорчета се размиват във водата. Памуковите облаци спокойно плават по повърхността ѝ. Преминавам от другата страна и излизам на площада, облян в златна светлина. Само две гълъбчета прелитат ниско над него и после се скриват в клоните на най-близкото дърво. Вървя по нагорещените каменни плочи и спирам пред оградата от ковано желязо на църквата „Св. Архангел Михаил”. Над приведения ѝ покрив се издига дървена камбанария, а в двора разцъфтяват ситни цветчета.

Неусетно стигам до сградата на общината, закичена от край до край с червени мушката. Съчетала в себе си елементи от възрожденската и по-модерна архитектура, тя е една от най-колоритните нови постройки. Около малкото фонтанче пред нея са насядали влюбени двойки – старите си шепнат спомени от миналото, а младите свенливо се държат за ръце, надявайки се един ден и те да имат какво да си прошепнат. Няколко врабчета се къпят под течащата вода, след това отлитат, разпръсквайки ситни капчици при всеки размах на крилата. С крайчеца на окото зървам любимия си сладолед от машина и пъргаво пресичам улицата,за да се разхладя с една фунийка. За да бъде пълна идилията, се насочвам към сенчестата градинка, скрита зад читалище „Пенчо Славейков”. Разминавам се с деца на ролери, възрастни на колела и един баща на тротинетка. Разхождам се по алеите. Мирише ми на прясно окосена трева.

Настанявам се на пейка край близкия фонтан и премятам крак върху крак. Стоя загледана в малчуганите, които се пръскат с водни пистолети, момичетата, които кокетничат с момчетата, родителите, които играят с децата си, възрастните двойки, които се разхождат хванати под ръка. Слънцето вече е останало зад гърба ми. Лека-полека движението замира. Едни се насочват към домовете си, други към уютните механи, където те посрещат като у дома. Оставам още малко загледана в опустяващите улици. После ще се отдам на сладки приказки и ще забравя всички тревоги  поне за пет минути. Май точно в тях се крие щастието. Като че ли цял живот се борим за тези пет минути.

След вечеря се прибирам към хотелската стая. Изглежда, че единствените будни сме аз и уличните лампи. Правим си тиха компания. Потривам ръцете си, към които се прокрадва нощният хлад. Градът е потънал в жълтеникави полутонове. Чувствам се като смутител, тропащ по каменния път. Качвам се в стаята, но не бързам да заспивам, защото тук денят рядко започва преди девет…

Събуждам се от ударите, разнасящи се от часовниковата кула. Поглеждам към светлосиньото небе, на което няма и едно облаче. Имам нужда от кафе. Не толкова, за да го вкуся, колкото за да усетя аромата му. Мисля си, че сега сигурно подгряват пясъка, в който ще заровят джезветата. Приготвям се и излизам на площада пред кулата. Той отново се къпе в светлина, но сега тя не е изгаряща, а топла като майчина милувка. Присядам на най-слънчевата маса. Наред с кафето ми носят и грамота „за завидно умение в пиенето на кафе на пясък, яденето на баклава и прочие господарски кефове в кафенето на Бай Стояна”. Стана ми много мило. Закачливото намигване от страна на собствениците успя да ме усмихне. Освен почетната грамота, вкъщи отнесох и лакомства от близката „шекерджийница”. Над входа ѝ грееше табела с надпис: „Подсладете си живота! Глезенки от бабино време!”… И Вие подсладете живота си с приятна компания, интересни преживявания и позитивни мисли! Борете се за онези пет минути, които ни помагат да се засилим преди следващия скок в живота. И не забравяйте – „Душата иска разговор, кафето е само повод!”

 

Боряна Кръстева

Остави коментар